КАКВА Е РОЛЯТА НА ФОРМИТЕ И БАГРИТЕ В СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ НА ЖИВОТНИТЕ?

Спомнете си за половия диморфизъм! По време на брачния период мъжките и женските животни са чес­то различно обагрени. Това е свър­зано с половия подбор, със събира­нето на мъжките и женските живот­ни. Но значението, което има окрас­ката за животните, не свършва с то­ва. По-късно идват грижите, свърза­ни с продължаването на поколение­то и с отглеждането на малките, кои­то ще заместят своите родители. В поведението на животните по време на техния семеен живот окраската също играе определена роля.

Женските на няколко вида аф­рикански костури снасят малко на брой, но сравнително едри яйца. Го­лямото количество жълтък, който яйцата съдържат, им придава жълт или оранжев цвят. Но поради едри­ната и ярката си окраска такива яйца са лесна плячка за другите риби. Женските на тези костури притежа­ват обаче един странен инстинкт. За да предпазят яйцата си, те ги налапват. Излюпването става в устата им. Малките рибки не се отдалечават много от майката. При най-малка опасност те отново намират вре­менно убежище в нейната уста. За да се излюпят яйцата, обаче, е нужно предварително те да бъдат оплоде­ни. При другите риби, след като жен­ската хвърли хайвера си във водата, мъжкият кръжи около него и из­пуска семенна течност. Опложда­нето става във водата. Но при афри­канските костури яйцата попадат в устата на майката така бързо, че си­гурно биха останали неоплодени, ако природата не бе си послужила с „трика” на оптическата измама. Върху аналния плавник на мъжкия има няколко жълти или оранжеви петънца, които по форма, големина и цвят напълно приличат на яйцата на женската. Оказва се, че тези мал­ки петънца, чийто цвят добре се съ­четава със синята окраска на мъж­кия, не са просто „игра на природа­та”. По време на любовната игра, под влияние на инстинкта да налапва яйцата си, женската непрекъсна­то се стреми да налапа светлите пе­тънца върху аналния плавник на мъжкия. В това време той изхвърля във водата порции семенна течност и вместо мнимите яйца в устата на женската попада семенна течност. Благодарение на това яйцата, които вече са вътре в устата й, биват опло­дени.

Формата и окраската играят съ­ществена роля и в отношенията меж­ду възрастните и младите животни. Родителите са подтиквани да хра­нят или да почистват малките си чрез определени сигнали. В много случаи това са различни звуци, из­давани от малките, но понякога то­ва са форми или багри. Малките пи­ленца например получават храна са­мо когато изопнат шии към родите­лите си и разтворят широко човките си. При това жълтата ципа около устата им образува фигура прибли­зително с формата на четириъгъл­ник. Ярката окраска на гърлото при някои видове също не е без значе­ние. Родителите пъхат донесената храна в средата на жълтия четириъ­гълник, дори ако той представлява само модел на разтворена пилешка човка, изготвен от хартия.

Женските на някои южноамери­кански рибки от семейството на ша­рените костури имат по времето, ко­гато се излюпват малките, ярко жълт цвят. Майката изцяло поема грижата за тях. Те я следват като ято. Причината, която ги кара да правят това, се крие в нейната окрас­ка. Ако заместим майката с жълт диск, те ще следват диска, стига той да се движи и да е обагрен в жълто, жълтозелено или оранжево. Форма­та няма никакво значение. Диск, обагрен в чисто зелено, синьо, чер­вено или сиво, не привлича малките рибки. Не ги привлича и изкуствен модел на рибата-майка, който не е обагрен в подходяща окраска.

ИМА ЛИ ЖИВОТНИ ПОДРАЖАТЕЛИ?

Някои животни подражават на раз­лични предмети от мъртвата приро­да или на-части от растения. Това явление зоолозите наричат миметизъм.

Много видове скакалци, които живеят в каменистите пустини и полупустини, наподобяват по форма и окраска дребни камъчета. Когато въ­рвите през местата, в които живеят, те излитат подплашени от стъпките ви и кацат няколко метра по-далеч. Докато летят ги различавате добре, но в момента, в който кацнат, вед­нага изчезват от погледа ви. Безпо­лезно е да ги търсите сред дребните камъчета!

Почти по целия свят има живот­ни, които повече или по-малко напо­добяват лишеи. Различни паяци, пе­перуди, бръмбари, жаби и гущери, които живеят върху стволовете на дърветата и върху камъни и стени, покрити с лишеи, ги имитират благодарение на разчленяващата си окраска. Пеперудата бриофила в на­шата природа до съвършенство при­лича на лишей.

Кацнали на земята или по кора­та на дърветата, много видове пепе­руди наподобяват на сухи листа. Свежи листа и клонки имитират представителите на един разред насеко­ми, които обитават главно в тропи­ците — Югоизточна Азия, Нова Гви­нея и Океания. Наричат ги скакалци-призраци. Разредът обхваща две семейства. Видовете от едното се­мейство приличат на листа и затова са известни под името листотели или странстващи листа. Както по цвят, така и по форма крилата им напълно наподобяват свежи листа. Дори жилките им са ориентирани както на истинския лист. Не лип­сват и петна, които имитират повре­ди, нанесени на листа от различни насекоми.

Видовете от другото семейство приличат на клончета, поради което ги наричат клончести богомолки. Те­зи насекоми водят нощен живот, а денем са съвършено неподвижни. Едва ли е необходимо да се подчер­тае, че това много им помага да останат незабелязани, защото нищо друго не е така характерно за едно животно, както движението. Дори когато ги докоснем с ръце, нещо

повече, когато ги бодем или режем крайниците им, тези насекоми оста­ват напълно неподвижни. При леко разтърсване на клончето, върху кое­то се намират, те започват бавно да се люлеят наляво-надясно, подобно на истинско клонче, подухвано от вятъра.

Формата и окраската на листата се имитират и от някои гръбначни животни. В долината на Амазонка живее една рибка, която прави това с удивително съвършенство. Ето за­що в Бразилия тя заслужено е наре­чена от населението риба-лист. Рибата-лист обитава малки рекички в засенчените и топли гористи места,с бавно течаща, чиста и прозрачна во­да. Тя предпочита вировете, в които водата е почти неподвижна, а дъно­то е покрито с кафяви и полу-изгнили листа от дърветата. Не само със своята форма и окраска, но и с пове­дението си тази рибка в подробнос­ти наподобява паднал във водата лист. Тя или стои неподвижно на са­мата водна повърхност, обикновено под ъгъл към нея, като се поклаща подобно на мъртъв лист при всяко изкуствено предизвикано движение на водата, или лежи на дъното меж­ду потъналите листа. Понякога тя се прикрепва под ъгъл към различни подводни предмети. Уловена със сак, продължава да стои неподвижна, ка­то мъртва. Сходството й с лист е толкова голямо, че човек трябва да огледа внимателно всички попадна­ли в сака листа, за да разпознае между тях истинската риба. Това сходство на рибата с лист се полу­чава поради съвсем плоското й тя­ло, което има листовидно очертание и къс и дебел мустак върху долната челюст, подобен на дръжката на лист. Окраската й е твърде изменлива. Тя може да бъде жълта, сива или кафява с по-тъмни, променливи по форма петна, каквито обикнове­но има по гниещите листа във вода­та. Единствената постоянна рисун­ка е надлъжната ивица през средата на тялото, която напомня главната жилка на лист. Рибата не плува ка­то другите риби, огъвайки тялото си встрани. Придвижването й става с помощта на двата прозрачни и по­ради това незабележими плавника на тръбната и коремната страна бли­зо до опашката, които извършват бързи трептящи движения. В резул­тат на това животното се премества бавно в желаната посока, без да из­вива тялото си, подобно на лист, но­сен пасивно от водата. Едва когато се приближи съвсем близо до своя­та жертва – някоя друга малка риб­ка, рибата лист бързо отваря голя­мата си уста и със стремително из­хвърляне напред поглъща жертвата.

Друга една риба прилича по фор­ма и цвят на водораслите, сред кои­то живее. Отнася се за едно морско конче, което живее край бреговете на Австралия. Контурите на тялото му са фантастични. Отвсякъде излизат листоподобни или шиповидни раз­клонения, наподобяващи водорас­лите, сред които рибата живее.

Съвършено вярно е, че външни­ят вид на човека има голямо значе­ние за първото отношение, което другите имат към него. По облекло­то и по целия външен вид можете да съдите за професията, характера и за още много качества на своя събе­седник. Но може и да се излъжете. Има хора, които не биха желали да ги приемете за такива, каквито са в действителност. В облеклото и дър­жанието си те подражават на други и най-често успяват. Приемат ги за такива, каквито не са.

Подобно „подражание”се сре­ща и сред животните. Разбира се, то не е съзнателно, а е резултат от про­дължителното действие на естестве­ния подбор в процеса на еволюция­та. Някои видове беззащитни жи­вотни имат предупреждаваща окрас­ка и поведението на други видове, които са снабдени с ефикасно сред­ство за защита. Преди повече от 100 години откривателят на това явле­ние, английският природоизпитател Хенри Бейтс, го нарекъл мимикрия.

Бейтс забелязал, че сред пъстро обагрените пеперуди от семейство Хеликониде, които събирал в тро­пичните гори край Амазонка, вина­ги попадат известно количество дру­ги пеперуди. По окраска и поведе­ние те така съвършено имитират хеликонидите, че по време на лов не е възможно да не ги сгрешиш с тях. А и по-късно при преглед на уловени­те екземпляри само опитното око на специалиста може да ги открие. Ока­зало се, че това са пеперуди от род Дизморфа. Той принадлежи към съ­всем друго семейство.

Външното сходство на дизморфите с хеликонидите Бейтс обяснил с изгодата, която дизморфите имат от това. Хеликонидите се срещат вина­ги в много голямо количество. Това дало основание на Бейтс да заклю­чи , че те вероятно са с неприятен вкус за насекомоядните птици. Ма­кар и подходящи за храна на птици­те, дизморфите са избягвани от тях, защото приличат на хеликониди.

По онова време развитата от Бейтс теория за мимикрията изиг­рала важна положителна роля в под­крепа на Дарвиновото учение за произхода на видовете чрез естес­твен подбор. Ярката окраска на хе­ликонидите представлява предуп­реждаваща окраска. Тя предупреж­дава от далеч насекомоядните птици за неприятния вкус на пеперудите. Но как се е появила тази окраска у дизморфите, които са годни за яде­не? Отговорът е: под действието на отбора, който в течение на хилядо­летия са извършвали самите птици. Окраската на дизморфите е била из­менчива. Но най-голяма вероятност за преживяване са имали онези дизморфи, които са притежавали най-близка прилика с хеликонидите. Под действието на отбора тя постепен­но се засилвала. Така се стигнало до днешното съвършенство в прилика­та между дизморфите и хеликони­дите.

В края на миналия век интере­сът към мимикрията се засилил из­вънредно много. Установени били още много случаи на мимикрия не само в тропиците на Новия, но и на Стария свят. При това за модел се считал винаги онзи вид, който бил в по-голямо количество, а за подражател – по-малобройният. Това е основно правило при мимикрията. Ако подражателят е по-многоброен от модела, това би разрушило услов­ната връзка, която хищниците са си изработили чрез опит между пре­дупреждаващата окраска и негод­ността на животното за храна.

Проблемът се усложнил обаче, когато в Африка били открити три вида пеперуди, които се срещали на едно и също място в почти равно ко­личество и били твърде сходни по­между си. Според един немски-

природоизпитател всички тези пеперу­ди са защитени с неприятен вкус или миризма и насекомоядните птици ги отбягват. Ползата от общата им предупреждаваща окраска се заклю­чава в това, че отделните видове да­ват по-малко жертви, докато насекомоядните птици се научат да ги различават. Ако една и съща окрас­ка е свойствена едновременно за три вида, всеки вид ще даде три пъти по-малко жертви, отколкото ако е свой­ствена само нему.

Но това, че бразилските хеликониди са негодни за храна на насекомоядните птици, е само едно пред­положение, което не е доказано. Днес се знае, че насекомоядните пти­ци изобщо отбягват за храна днев­ните пеперуди. Те имат твърде мал­ко тяло, а големите им крила не са­мо трудно се поглъщат, но са и не-смилаеми. Тях птиците трудно отде­лят с помощта на човката си. По-често са преследвани нощните пепе­руди. Те имат сравнително по-мал­ки крила и едро, месесто тяло. Всич­ко това омаловажило теорията за мимикрията, която първоначално била изградена предимно върху при­мери измежду пеперудите. Има оба­че насекоми, чиито ефикасни средст­ва за защита не подлежат на съмне­ние. Това са ципокрилите. Към тях спадат пчелите, осите и мравките. Не само в тропиците, но и в нашата природа тези насекоми служат като модели за подражаване на различни видове мухи, пеперуди, дървеници, скакалци, бръмбари, паяци и др. Те имитират както тяхната форма и окраска, така и поведението им. Обикновената медоносна пчела се подражава от мухата еристалис. Тя смучи нектар от цветовете на расте­нията, които се посещават и от пче­лите. Едни и същи цветове се посе­щават от земните пчели от род Бомбус и от подражаващите ги мухи от рода Волуцела. Някои видове пая­ци, които по форма приличат на мравки, използват за движение са­мо шест от осемте си крака. Пре­дните два крака те държат изопнати напред, подобно на пипала. Това по­ведение още повече усилва прилика­та им с мравките. Подобно на всич­ки насекоми, мравките имат шест крака и двойка пипала, докато пая­кообразните имат осем крака, но ня­мат пипала.

Една особеност в строежа на тя­лото помага на паяците да подража­ват добре мравешката форма. Тех­ният главогръд е отделен от корем­чето им със силно прищипване, както това е у мравките. На тях подража­ват обаче и насекоми, които не при­тежават тази особеност. Посредст­вом окраската на тялото, която на това място е разпределена по осо­бен начин, у наблюдателя се полу­чава впечатлението, че и при тях гър­дите и коремчето са отделени със силно прищипване. Могат да се из­броят много такива примери, но осо­бено типичен в това отношение е един судански вид скакалец. При не­го коремчето изглежда съединено с гърдите чрез тънко прищипване, за­щото всички „излишни” части от не­го са оцветени в светли тонове, до­като общата окраска на насекомото е черна.

Както вече споменахме, харак­терно за мимикрията е, че моделът за подражаване е снабден със сигур­ни средства за защита или нападе­ние. Животните, които го подража­ват, не притежават такива средства. Но в природата има и „вълци в овча кожа”. Някои хищници имитират окраската и поведението на без­защитни и кротки животни.

Сред рибите, които обитават ко­раловите рифове в Индийския и Тихия океан, живеят рибите-санитари. Някои видове риби, чиято кожа е на­падната от паразити,се ползват с го­товност от техните услуги. Отдел­ните видове риби-санитари имат различна, но винаги ярка предуп­реждаваща окраска. Когато се при­ближат до опаразитена риба, тя се наклонява на една страна и ляга на дъното. Това е подканваща поза и сигнал за рибите-санитари, че могат да започнат почистването на своите пациенти. Те внимателно изтръгват със зъби от кожата паразитите и ла­комо ги изяждат.

Един вид риба-санитар има ярка синя окраска с две черни надлъжни ивици на гърба. Нейната окраска и поведението й в подробности се по­дражават от една хищна риба. Това й дава възможност безнаказано да се приближи към своите жертви, които най-често са значително по-ед­ри от самата нея. Когато те заемат поза, подканваща към „пощене”, хищниците бързо отхапват част от перките им и се отдалечават, за да ги изядат на спокойствие.

Разтревожена, си нята риба-куфар понякога отделя отровни секрети, но допуска до себе си рибите чистачи.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПРЕДУПРЕЖДАВАЩАТА УКРАСКА?

Спомням си една случка с моето ловно куче. Това стана още при пър­вото му излизане на лов, когато то беше младо и неопитно. За него всичко бе любопитно и интересно, а настроението му превъзходно. Из­веднъж нещо привлече вниманието му особено силно. Приближих се и забелязах един дъждовник. Кучето го настъпи с крак, след това го сграбчи със зъби, но още същия миг го изхвърли от устата си с рязко движение на главата. Дълго след то­ва то три муцуната си с крак и в тре­вата, за да премахне неприятното усещане, предизвикано от слизе­стия секрет, който се излъчва от ко­жата на дъждовника. Този единс­твен урок беше достатъчен. Много по-късно при една втора среща с дъж­довник кучето не прояви никакво же­лание да се приближи към него.

Дъждовникът има характерна окраска. Той е черен с жълти петна. Комбинацията от жълто и черно представлява типичен пример за предупреждаваща окраска.

Нека веднага да подчертаем, че предупреждаващата окраска се под­чинява на няколко най-общи при­нципа. Преди всичко, животните, които имат такава окраска, най-чес­то притежават защитни средства, които ги правят негодни за храна. Ко­жата на много видове земноводни, както при дъждовника, е снабдена, с жлези, които излъчват отровни или парливи секрети. Острите зъби на някои видове змии са снабдени с отровни жлези. Да не говорим за отровното жило на осите и пчелите. Телесните течности на много видо­ве насекоми съдържат отровното и парливо на вкус вещество кантаридин. Окраската, която предупрежда­ва хищниците за наличието на ня­кои от тези или други подобни сред­ства, се състои от ярки цветове или комбинация от цветове, които се виждат от далеч.

Основното качество на предуп­реждаващите цветове е, че са ярки и се виждат от далеч. Такава роля из­пълняват обикновено белият, жъл­тият, оранжевият и червеният цвят най-често в комбинация с черно. Ко­гато окраската не е едноцветна, а е съставена от тези цветове, получава

се предупреждаваща рисунка. Най-често комбинация от два или най-много от три цвята: бяло и черно, жълто и черно, червено и черно, чер­вено, бяло и черно и т. н. Прости­те комбинации от този ограничен брой предупреждаващи цветове са­мо улесняват създаването на връзка в мозъка на хищниците между този тип окраска и неприятните качества на животните, които я притежават. Това е много важно, тъй като хищ­ниците не се раждат научени, а при­добиват чрез опит навика да отбяг­ват предупреждаващо обагрените животни. Колкото по-проста и ти­пична е предупреждаващата окрас­ка, толкова по-лесно притежателите й ще бъдат разпознавани и броят на жертвите ще бъде по-малък. Под­робностите на рисунката не са от голямо значение. Цветовете са по-важни. А те се различават и при един бегъл поглед. Черният цвят служи като фон на останалите ярки цветове, на който те изпъкват още повече.

Поведението на животните с пре­дупреждаваща окраска е съвсем раз­лично от поведението на онези със скриваща окраска. Когато бъдат на­паднати, те не бягат. Движенията им са в повечето случаи бавни и трома­ви. За разлика от животните със скриваща окраска, те водят дневен начин на живот. При някои е развит инстинктът да живеят на групи, кое­то прави действието на предупреж­даващата окраска по-ефикасно. Тя много по-лесно се забелязва, когато животните са скупчени.

В комбинация от жълто и черно са обагрени голям брой животни, които нямат никаква родствена връзка помежду си. Обединява ги са­мо това, че притежават някакво ефи­касно средство за защита. Освен дъждовниците така са обагрени ня­кои дървесни змии, морските змии, различни гъсеници и твърдокрили, но най-вече пчелите и осите, които притежават отровно жило. При мно­го видове калинки предупреждава­щата окраска представлява комби­нация от червено и черно. Тяхното защитно средство е отровната им кръв. Може; би сте забелязали, че ко­гато държите в ръка калинка, по пръстите ви остават малки жълти капчици от някаква парлива течност. Това е тяхната кръв, която съдържа кантаридин. При опасност калинките я изпускат през специални отво­ри в областта на ставите на крака­та. Същото свойство притежават и други бръмбари от нашата природа, които са обагрени в яркочервено, жълто, метално-синьо или метално-зелено.

Една малка рибка, която обита­ва край кораловите рифове при остров Минданао (Филипините), се впива яростно в кожата, ако се опи­тате да я хванете с ръка. След това болката остава дълго. Рибката е чер­на с две надлъжни бели ивици на гърба. Любопитно е, че тези рибки плуват в плитката вода край рифо­вете не поединично, а на групи, плътно притиснати една към друга. На фона на дъното ясно се виждат не отделните рибки, а едно голямо, черно плуващо кълбо, прошарено с бели ивички.

Има и бозайници с предупреж­даваща окраска. Наистина, те почти всички са нощни животни, но това в случая не е във връзка с окраската им, а с условията на живот — висо­ката температура и сухият въздух през деня в областите, в които живе­ят. Североамериканският смрадливец (скунс) има две бели надлъжни ивици на гърба и една бяла ивица върху горната част на рунтавата си опашка. Като отбранително средст­во той отделя от аналните си жлези вонящ секрет, който не може да се сравни с нищо друго по своя отблъс­кващ ефект.

Има и животни, чиято окраска е отчасти скриваща, отчасти предуп­реждаваща. При тях с ярки предуп­реждаващи цветове са обагрени са­мо онези части на тялото, които при покой не се виждат. Те ги демон­стрират само когато скриващата окраска не изпълни ролята си и жи­вотното бъде открито и застрашено от нападение. Много характерен пример в това отношение представ­лява окраската на жабата бомбинатор, която се среща и у нас. Горната страна на тялото й има тъмния цвят на тинята около водните басейни, които обитава. Когато се прибли­жите прекалено близо до нея, тя не се стреми да избяга във водата, а с рязък подскок се обръща на гръб и показва ярките оранжеви петна по корема си.

Подобно своеобразно поведение се наблюдава и при други видове земноводни, както и при някои

видове влечуги, паяци, насекоми и до­ри бозайници. Предупреждаващата окраска на някои змии се състои от черни и жълти, оранжеви или черве­ни ивици върху корема. Змиите ги демонстрират, като изправят верти­кално предната част на тялото си. За неприятеля тази демонстрация е из­ненада. За змията би било по-полез­но да избегне срещата с него. За то­ва й помага скриващата окраска върху горната част на тялото. Но ко­гато стане ясно, че сблъскването е неизбежно, тя се изправя и показва ярката окраска на корема.

В Африка и топлите райони на Азия живеят гризачи, които нари­чат бодливи свинчета заради дълги­те, здрави и остри бодли по тялото им. Те са сигурна защита, ако жи­вотното бъде нападнато. Основната половина на бодлите е бяла, а връх­ната – черна. Когато животното е спокойно, бодлите му са притегна­ли към тялото и окраската му е тъм­на, т. е. скриваща, като се има пред­вид нощния живот, който то води. Но ако бъде обезпокоено, бодливо­то свинче настръхва. Показва се бя­лата основа на бодлите, а и самото то става сякаш по-едро. Това стъ­писва неприятеля.

В повечето случаи на комбини­рана окраска, т. е. скриваща и пре­дупреждаваща, внезапната поява на предупреждаващи цветове внася еле­мент на изненада. Освен това тях­ната поява е придружена много чес­то с особени заплашителни движе­ния, промяна на формата на тялото или издаване на застрашителни зву­ци. Всичко това обърква неприятеля и го кара да се откаже от първоначал­ното си намерение. Формата на пре­дупреждаващата рисунка, от своя страна, също не е без значение за оказването на такова въздействие.

Внезапното появяване на една едра глава може да обърка и упла­ши всеки по-дребен нападател. А най-характерното нещо за главата са очите. Те са онова, което й придава одухотвореност. Рисунки с формата на очи са широко разпространени в животинския свят, и то често като съставна част на предупреждаваща окраска, която се демонстрира само в случай на нужда. При пеперудата вечерно пауново око горните крила имат маскировъчен цвят, а долните са с ярка окраска и са снабдени с две очни петна. В спокойно състояние долните крила са покрити от горни­те и очните петна не се виждат. Но ако пеперудата бъде разтревожена, тя повдига горните крила и показва очните петна. В тази поза тя напом­ня глава на хищно животно.

По подобен начин реагира и богомолката. Това хищно насекомо, което чака неподвижно своите жер­тви върху стъблата на тревистите растения, е обагрено в защитен зе­лен или жълто-кафяв цвят. От вът­решната страна върху бедрата на предните му крака обаче има по ед­но кръгло черно петно, обградено с бяло. Когато богомолката е заела своята характерна „молитвена” по­за, предните крачка са събрани та­ка, че черните петна не се виждат. Раздразните ли я, позата й рязко се променя. Тя обръща предната част на тялото си към нападателя и раз­тваря предните крака встрани, без да променя положението на бедрата и пищялите едно спрямо друго. По та­къв начин предната част на тялото и краката сливат контурите си в едно цяло. Черните петна, които наподо­бяват очи, само усилват илюзията за появата на една необичайно голяма глава. Същевременно насекомото разтваря крилата нагоре и започва бързо да движи коремчето си между тях. То се трие във ветрилообразни­те гънки на долния чифт крила, при което се получава силен съскащ звук. Всичко това трябва да изпла­ши неприятеля.

Не по-малко интересни застра­шителни пози заемат някои тропич­ни видове богомолки, долните кри­ла на които имат предупреждаваща окраска и са снабдени с очни петна.

В поза на покой предупреждава­щите цветове могат да бъдат скрити в странични гънки на тялото, както това е при някои земноводни и вле­чуги. Ярките цветове се показват са­мо когато животните изопнат гън­ките и увеличат обема си. Увелича­ването на обема също оказва въз­държащо действие върху нападате­ля. За него не е без значение големи­ната на жертвата, с която трябва да се сражава.

Когато бъдат нападнати, много животни заплашително разтварят устата си. Това често е свързано с наличието на розова, червена, оран­жева или друга ярка окраска в устна­та кухина.

Естествено, не бива да се смята, че при всички случаи, когато живот­ните са обагрени с ярки цветове, се отнася до предупреждаваща окрас­ка. За да определим истинската ро­ля на една ярка окраска, непременно трябва да имаме предвид условията, при които животното живее, и да зна­ем какъв е неговият начин на живот. Едва ли има по-добър пример за илюстрация на казаното за тропи­ческите риби, които обитават кора­ловите рифове. Те са едни от най-яр­ко обагрените животни изобщо. Но техните ярки цветове имат скрива­що значение на фона на коралите, които също са оцветени с такива цветове. В Гвиана (Америка) живее прилепът мезофила, който има чис­то бял цвят. За тропическата приро­да това е цвят, който прави живот­ните лесно забележими. Но през де­ня този прилеп виси под листата на палмите. А долната повърхност на тези листа има сребристобял цвят, с който окраската на животното се слива и то трудно се забелязва.

Но предупреждаващата окраска няма абсолютно защитно значение. Това зависи както от вкуса на хищ­ниците, така и от глада, който из­питват. Особено в сезони, през кои­то храната е оскъдна, ярката окрас­ка на жертвите престава да бъде си­гурна защита. Това не отрича за­щитната роля на предупреждаваща­та окраска, а само показва, че тя трябва да се схваща като нещо отно­сително, което зависи от конкретни­те условия.

Що се отнася до формата и окра­ската, нищо не е така удивително, както животните, които подражават по форма и цвят на различни пре­дмети или на други животни. Има ги и в нашата природа, но ненадмина­ти „майстори” в това отношение са обитателите на тропиците. И това не е случайно. В страните с умерен кли­мат през студения сезон на година­та животът замира. Животните са активни приблизително само през половината от годишното време. В тропиците е друго. Подтикван от топлината и влагата, животът там не само протича по-бързо, но е и не­прекъснат. По тази причина и ево­люционният процес в тропиците е много по-интензивен, отколкото в страните с умерен климат. Не бива да се учудваме, че тъкмо тук са се развили най-изтънчените средства за защита и нападение.

КАК СЕ „РАЗЧУПВАТ” ЖИВОТИНСКИТЕ ФОРМИ?

Не е правилно да сравняваме борба­та за съществуване в природата с войните в човешкото общество. Но все пак съществува известно сходст­во. В борбата за съществуване жи­вотните разчитат между другото и на защитната си окраска.

През Първата и Втората светов­ни войни големите военни построй­ки и тежката бойна техника бяха маскирани по начин, който приро­дата отдавна е приложила в

живот­инския свят.  Маскировката се по­стига не чрез боядисването на съ­оръженията в еднороден защитен цвят, а чрез контрастни рисунки от различни по форма петна и ивици. Със защитен цвят, сходен с онзи на околния фон, са само част от петна­та и ивиците. Така неприятелят ня­ма да забележи формата на целия предмет, а само формата на петна­та, които имат силно контрастна окраска. Но тяхната форма вече не е формата на бойната техника, а фор­мата на неща, които не го интересу­ват. Следователно, какъв е резулта­тът от такава рисунка? Истинската форма на предмета се „разчупва” или разчленява на части, които ня­мат нищо общо с първоначалните му контури. Ето защо окраската, съ­ставена от подобни рисунки, бих­ме могли да наречем разчленяваща.

Повечето животни, както и бой­ните машини, са подвижни. За тях околният фон постоянно се проме­ня, а той рядко е едноцветен. Затова формата на едноцветните животни ще бъде сравнително лесно забеле­жима на фона на пъстрата околна среда. Напротив, ако те са на петна или на ивици и особено ако тези пет­на или ивици са достатъчно кон­трастни, вниманието на наблюдате­ля няма да се спре върху общите контури на животното. То ще се насочи върху формата на отделните петна или ивици. По този начин жи­вотното, което притежава разчленя­ваща окраска, се скрива поне за из­вестно време от погледа на своите врагове или жертви.

За да имат разчленяващ ефект, съставните части на една рисунка трябва да са разположени така, че да пресичат контурите на тялото по въз­можност под прав ъгъл или ъгъл, близък до правия. Освен това, съ­ставните части на рисунката трябва да са оцветени контрастно, т. е. да представляват комбинация от два или повече цвята, които силно се различават помежду си – черно и бяло, черно-кафяво и светло-бежово и т. н.

Окраската на зебрата се състои от черни и бели ивици, които са раз­положени перпендикулярно или по­чти перпендикулярно към контури­те на тялото. Да си представим, че ивиците са разположени не перпен­дикулярно, а успоредно на контури­те на тялото. Няма съмнение, че та­кава окраска не би скривала, а тък­мо обратно – би подчертавала кон­турите на тялото. Ивичестата ри­сунка на зебрите, които са предим­но обитатели на африканските сава­ни, става още по-разбираема, кога­то наблюдаваме тези животни в ес­тествената им среда. Ивиците на тя­лото им съвпадат с направлението на отвесно редуващите се светлини и сенки сред високата трева.

Ефектът от разчленяващата окра­ска се усилва извънредно много, ако един от елементите на рисунка­та е в защитен цвят, който повече или по-малко се слива с естествения фон. Общата форма на животното се губи, а изпъква формата на онези елементи от рисунката, чийто цвят се различава от окраската на фона.

Ролята и значението на разчле­няващата окраска се подчертава от едно интересно явление, което бих­ме могли да наречем „съставна разчленяваща окраска”. При някои жи­вотни рисунките върху трупа и край­ниците на тялото представляват час­ти от една обща рисунка, която се сглобява, когато животното заеме своята характерна поза на покой. Съставната разчленяваща окраска е широко застъпена при някои тропи­чески жаби. По долното течение на река Замбези в Източна Африка се среща един вид жаба, тялото на коя­то има рисунка, съставена от на­длъжни тъмнокафяви и сребристобели ивици. Една тъмна ивица е раз­положена надлъж по гърба, а две тес­ни тъмни ивици – отстрани на тя­лото. По краката също има такива ивици. Когато жабата заеме харак­терната си поза на покой с прибра­ни до тялото крака, ивиците съвпа­дат по такъв начин, че се оформят две сребристобели и три тъмнока­фяви надлъжни ивици. Те разчленя­ват формата на тялото на няколко самостоятелни форми. Тъмнокафя­вите ивици приблизително съвпадат по цвят с фона на средата, в която жабата живее. Така при естествени условия се виждат само двете среб­ристи ивици, които с нищо не на­помнят за формата на жабата. Един друг вид жаба има напречни тъмни рисунки върху тялото и крайници­те. В поза на покой те също така до­бре се сглобяват в една обща рисун­ка. Човек има чувството, че ръката на художник е нанасяла с четка пет­ната по тялото й, докато тя е почи­вала. Подобни напречни тъмни пет­на с неправилна форма има и по кра­ката на обикновената водна жаба, която се среща у нас. Когато кракът на жабата се свие така, че бедрото, пищялът и стъпалото се допрат ед­но до друго, отделните петна се сгло­бяват с тъмни ивици. Не остава ни­какво съмнение, че разположението на неправилните петна върху отдел­ните части на крака не е случайно.

Съставната разчленяваща ри­сунка е широко разпространена не само сред жабите, но и сред влечу­гите, рибите и насекомите.

Докато обикновената разчленя­ваща окраска разкъсва онова, което в действителност представлява не­прекъсната повърхност, съставната разчленяваща рисунка на пръв по­глед като че ли постига обратното. Тя обединява в едно повърхности, които принадлежат към отделни час­ти на тялото. И все пак тя е разчле­няваща. Тя разкъсва контурите, ха­рактерни за позата, която животно­то заема в покой и насочва внима­нието на наблюдателя върху лъжли­ви форми. Че тази рисунка е въз­никнала в тясна   връзка именно с позата на покой личи и от начина, по който кацат върху кората на дър­ветата някои пеперуди. Едни кацат винаги с главата нагоре, а други ориентират тялото си перепендику-лярно на оста на стеблото. И в два­та случая обаче рисунките на крила­та, които разчленяват контурите на тези пеперуди, съвпадат със сенките от естествените пукнатини на кора­та. Следователно един и същ ефект от съставната разчленяваща рисун­ка при различните пеперуди се по­стига чрез инстинкта да ориентират по различен начин тялото си в по­за на покой.

След казаното дотук с право може да се възрази: „Та нима всички животни имат скриваща окраска? Нали толкова много видове са обагрени в ярки цветове, които се виждат от далеч”!

Това е съвсем вярно, както е вяр­но, че не всички животни се нужда­ят от защитна окраска. Някои при­тежават мощни средства за защита – отровно жило, жлези, които из­лъчват парливи течности или по дру­ги причини са негодни за храна. За тях би било по-полезно не да се кри­ят, а да бъдат разпознати от далеч. Ето защо такива животни имат ок­раска, която „предупреждава” оста­налите.

КАКВО Е ЗНАЧЕНИЕТО НА СВЕТЛИНИТЕ И СЕНКИТЕ В ЖИВОТИНСКИЯ СВЯТ?

Макар и заснети на черно-бял филм, ние все пак различаваме животните на екрана, защото различаваме тях­ната форма от тази на останалите предмети. Наистина, окраската мо­же да направи формата сравнител­но слабо забележима. На фона на снега една черна котка ще бъде мно­го по-лесно възприета, отколкото снежнобялата котка. Но бялата все пак няма да остане скрита от погле­да ни. Ще я издадат светлините и сенките. Те са резултат от неравно­мерното осветяване на тялото й. Светлините и сенките ни помагат да различим цялостната форма на жи­вотните – както техните контури, така и обема им.

Вече споменахме, че при стра­нично осветление възприемаме обе­ма на един бял цилиндър благодаре­ние на това, че неосветената му стра­на остава в сянка. Но върху освете­ната страна бихме могли да нарису­ваме една изкуствена сянка, която по сила да отговаря точно на естес­твената върху неосветената страна на цилиндъра. Така той ще изглеж­да равномерно сив, а заедно с това у нас ще изчезне чувството за негова­та обемност. Цилиндърът ще въз­приемем като плосък. Такова едно обратно засенчване е широко застъ­пено в окраската на много животни. По този начин те скриват своя обем от погледа на страничния наблюда­тел.

При дневна светлина осветена е най-често тръбната страна на тяло­то, а коремната остава в сянка. Ето защо тръбната страна на животни­те, които са активни през деня, най-често има по-тъмна окраска, а ко­ремната – по-светла. Този широко разпространен принцип на окраска, който бихме могли да наречем „прин­цип на обратното засенчване” или „принцип на противосянката”, не е проявен никъде с такова съвър­шенство, както при рибите.

При речните и при ония морски риби, които живеят в повърхностни­те води, тръбната страна е тъмно оцветена, а коремната е светла. По­ради сливането на тъмната окраска на тръбната страна с естествената сянка на коремната, гледана отстра­ни, рибата изглежда равномерно оцветена, т. е. плоска. Това й пома­га повече или по-малко да се слее с околния фон. Такива риби ще из­глеждат силно изпъкнали и форма­та им ще се възприема много по-до­бре, ако ги поставим в аквариум с изкуствено осветление отдолу.

Тъмният гръб и сребристият ко­рем на рибите ги скрива от погледа на враговете им не само когато са наблюдавани отстрани, но и отгоре, и отдолу. Цветът на тръбната им страна е в зависимост от цвета на средата, в която живеят. Черно-кафявият гръб на селдата се слива с тъмните води на морето в северните области на океана, които населява този вид. Някои риби в онези тро­пични части на океаните, където вода­та има наситен син цвят, са яркоси­ни. Тръбната страна на повечето речни риби е сиво-кафява или маслинено-кафява, какъвто е цветът на реч­ното дъно. От друга страна, сребри­стата окраска върху корема на рибите се слива със сребристата вод­на повърхност, когато те са на­блюдавани отдолу.

Във водата не само рибите, но и много други животни, като китообразните, морските змии и главоногите са обагрени също по принципа на обратното засенчване. Биологич­ното значение на този тип окраска се потвърждава от обстоятелството, че тя липсва, когато не би могла да бъде с нищо полезна. От такава окраска са лишени дълбоко-морските ри­би, които живеят при пълна тъмни­на. Няма я и при обитателите на ри­фовете, които водят скрит начин на живот. Тя е много слабо изразена или липсва напълно и при риби, чие­то тяло е силно сплеснато странич­но. При такова тяло противо сянката не би принесла полза, а вреда. Има и случаи, когато противо сянката не е на тръбната, а на коремната страна. Такъв е случаят с една риба, която живее в Нил. Тя плува с коре­ма нагоре.

Ролята на обратното засенчване проличава особено ясно при рибите прилепала. Тези неголеми риби имат върху главата и предната част на тя­лото елипсовиден вендуз, с който се прилепват върху акулите или по ко­рабите. Така те могат да се при­движват на големи разстояния, кое­то не е по силите им. Обикновено прилепалата се залепват върху коремната страна на акулите, но понякога и върху гърба. В тази поза с коремната страна нагоре те оста­ват дълго време. Тогава гръбната страна на прилепалата постепенно избелява, а коремната потъмнява. Подобно преместване на противо сянката в зависимост от по­ложението на тялото се наблюдава и при някои главоноги.

Принципът на обратното засен­чване е широко застъпен и всред обитателите на сушата. При бозай­ниците противо сянка имат почти всички гризачи, повечето копитни,

торбестите бозайници в Австралия и Америка и т. н. Много птици, както и голяма част от влечугите и земно­водните,също имат противосянка. У насекомите тя е развита до съвър­шенство при гъсениците на някои пеперуди.

При обитателите на пустинните области обратното засенчване е сла­бо изразено или напълно липсва. Там светлият пясък отразява голя­ма част от светлината и животните биват осветявани не само отгоре, но и отдолу. Също така слабо изразено е обратното засенчване и при обита­телите на сенчестите гори, където осветлението е дифузно.

Трябва да се има предвид, че принципът на противосянката се осъществява не само чрез постепе­нен преход в оттенъка на окраската, но много често и чрез система от ри­сунки. Обикновено това са тъмни петна или ивици върху светъл фон. От определено разстояние тези пет­на или ивици се възприемат като еднороден тон. Същият принцип се използва при отпечатване на илюс­трации във вестниците и списания­та. С помощта на дребни точки, пе­тънца или линии, които нашето око не различава като отделни от раз­стоянието, от което разглеждаме илюстрациите, се създава впечатле­ние за сив цвят. Чрез постепенното уголемяване и уплътняване на точ­ките или с постепенното удебелява­не и сближаване на линиите могат да се постигнат всички преходи от най-светло сиво до черно. Трябва са­мо да употребим една не много сил­на лупа, за да се убедим, че изобра­жението, което ние възприемаме ка­то съставено от различни по сила си­ви тонове, представлява всъщност сложна система от черни точки, пе­тънца или ивици, разположени вър­ху бял фон.

Като пример за противосянка, постигната с помощта на прости ри­сунки, може да се посочи зебрата. Нейната окраска се състои от черни ивици на бял фон. Както самите иви­ци, така и белият фон са лишени от противосянка. Те са едноцветни по цялото си протежение. Но на гърба както и на другите му части, които се осветяват по-силно, черните иви­ци са по-широки, а надолу посте­пенно те се стесняват. Когато жи­вотното е наблюдавано от голямо разстояние, това разположение на ивиците изпълнява същата роля, както окраската на еднородно оцве­тените животни с противосянка. Гле­дани от далеч, ивиците се сливат та­ка, че се получава най-тъмен сив тон върху онези части от тялото, които са най-силно осветени. Естествена­та сянка изравнява неравенството в силата на сивите тонове на тръбна­та и коремната страна и животното изглежда равномерно сиво,плоско.

Гепардът притежава друг тип окраска, която също изпълнява ро­лята на противосянка. Тялото му е покрито с черни петна, които са по-големи и по-гъсто разположени на тръбната страна и са по-редки въ­рху коремната. Подобна окраска имат и други видове бозайници. А при някои е обратно – вместо тъм­ни петна на светъл фон имат светли петна на тъмен фон. Тогава обаче светлите петна са по-дребни на гръб­ната страна и по-едри на коремната.

Всички споменати рисунки имат една обща черта: при прехода от тръбната към коремната страна се намалява тъмната площ и се увели­чава светлата. Подобни рисунки се срещат не само при бозайниците, но и при птиците и влечугите.

Един добър пример за зрителен ефект от противосянка е гъсеницата на вечерното пауново око. Тя има светлозелен цвят на тръбната стра­на, който постепенно преминава в тъмнозелен на коремната. Това е та­ка, защото върху клончетата на вър­бата, с чиито листа се храни, тази гъсеница застава винаги с гърба на­долу. При това най-често тя се за­хваща само с помощта на задните си крака. В това положение естествена­та сянка добре изравнява по тон по-тъмно обагрената коремна страна и отстрани гъсеницата изглежда плос­ка. И тъй като е захваната за клон­чето само с единия си край, тя мно­го прилича на листата на върбата, сред които трудно може да бъде открита. Обърнем ли обаче клонка­та така, че гъсеницата да се окаже с гръб към светлината, противосянка­та на нейната коремна страна ще се слее с естествената й сянка и това силно ще подчертае обема й. В тази нетипична за нея поза тя ще се виж­да лесно на фона на плоските листа.

Това ли е всичко, което знаем за „оптическата измама в животин­ския свят?” А животните с плоски форми? Има ли „хитрости” в тяхна­та окраска, които скриват формата им?

Наистина има животни, които са повече или по-малко плоски или някои части от тялото им са такива. Плоски са например крилата на пе­перудите. Но природата е не по-лош художник от човека. Тя е „снабди­ла” онази част от крилата им, която се вижда в поза на покой, със за­щитни рисунки. Те се състоят от петна и ивици. В тях светлините и сенките са разположени така, че пет­ната и ивиците изглеждат изпъкна­ли, т. е. релефни, каквито са камъче­тата и клонките, нападали по земя­та, или неравностите по кората на дърветата.

Това не е всичко! Окото на на­блюдателя може да бъде измамено не само с помощта на светлините и сенките, но и с други „трикове” на природата.

ИМА ЛИ СКРИВАЩА ОКРАСКА ПРИ ЖИВОТНИТЕ?

Стотици примери показват, че така­ва окраска съществува и че в проце­са на еволюцията тя не се е развила случайно.

Със зеления цвят на растенията са обагрени стотици видове насеко­ми, земноводни, влечуги и птици. Между змиите, които живеят в Бъл­гария, не е позната нито една обаг­рена в зелено. Но в тропиците, къде­то голям брой змии живеят по дър­ветата, много от тях имат зеления цвят на разкошната тропическа рас­тителност. Това ги прави трудно за­бележими. В нашата природа по дър­ветата живее малката дървесна жа­ба. Тя има красив зелен цвят и е единственият представител у нас на едно голямо семейство, чиито пред­ставители живеят по дърветата. То­ва семейство е представено с много видове в тропиците. Повечето от тях също са със зелен цвят, но има и та­кива, които са обагрени с други яр­ки цветове. Тяхната окраска също е скриваща. Сред ярко обагрените цве­тове на бромелиите и орхидеите, които цъфтят по короните на дърве­тата, тези жаби трудно могат да бъ­дат забелязани. Затова пък можем да добием представа за огромното им количество нощем, когато слу­шаме техния мелодичен концерт. Всеки вид има характерен глас и опитният природоизпитател раз­познава по гласовете кои видове се крият сред клоните.

Между нашите птици също има такива видове, в окраската на които са застъпени зелените тонове. Но ви­довете, при които преобладава зеле­ният цвят, са единици. В тропиците обаче, където дърветата никога не хвърлят зелената си премяна, могат да се видят твърде голям брой пти­ци, които са изцяло или почти изця­ло зелени.

Докато за животните в тропи­ческия лес е характерно необичайно богатство на наситени багри, в пус­тинята цари потискащо еднообра­зие и монотонност. Докато в джун­глата зеленият цвят е един от често срещаните, в пустините господстват жълтият, кафявият и сивият. По­чти всички животни, които я насе­ляват, имат повече или по-малко цвета на пясъка.

Голям брой видове със скрива­ща окраска има сред насекомите. Го­лямото и значение за видовете, кои­то я притежават, може да се покаже със следния опит: забодете с карфи­ци равен брой насекоми със скрива­ща окраска на подходящ и неподхо­дящ фон и отчитайте тяхното из­требване от насекомоядните птици. Във всички случаи по-бързо ще бъ­дат изкълвани насекомите, чиято окраска не се слива с фона.

Макар и не изцяло, скриваща окраска имат крилата на повечето пеперуди, които се срещат у нас. То­ва е в зависимост от позата на по­кой, която пеперудата заема, когато кацне. При дневните пеперуди в за­щитни цветове е обагрена долната страна на крилата. Това е така, за­щото в покой те ги прибират нагоре и видима остава само долната им повърхност. Тъкмо обратно е при нощните пеперуди. В покой те дър­жат крилата си прибрани назад и на­долу. Видима остава само горната повърхност на предните крила. Имен­но тя е обагрена в защитен цвят. Горната повърхност на задните кри­ла, които в покой са препокрити от предните, обикновено е ярко оцве­тена.

Често в природата могат Да се наблюдават едни и същи видове насекоми, но с различна окраска в за­висимост от цвета на околната сре­да. Това се среща особено често при някои скакалци. По крайморските пясъци живеят скакалци, чиято окра­ска е еднаква с тази на пепеляво-жълтия пясък. Това ги прави почти не­забележими. Едва когато ги набли­жи човек, те внезапно подскачат и след кратък полет кацат и отново се сливат с пясъчния фон. Скакалците от същия вид имат по-тъмен цвят, когато живеят върху тъмна почва. Опитно е установено, че макар и бавно, някои видове скакалци могат да променят окраската си в извес­тни граници и да я нагаждат към цвета на околната среда. Това се отнася и до някои видове паяци. Та­кива са видовете, които принадле­жат към род мизумена. Те не плетат мрежи, а чакат своите жертви върху цветовете на различни растения. Мизумените могат да бъдат бели или жълти на цвят в зависимост от окра­ската на цветовете, върху които са застанали. Ако поставим бели мизумени на жълт фон, те пожълтяват в продължение на 10 – 20 дена, а жълтите, поставени на бял фон, ста­ват бели само за 5 – 6 дена.

В тропиците живеят много видо­ве паяци, които не само по цвят, но и по рисунките на тялото си порази­телно се схождат с цветовете на определени растения. Под сянката на някой лист те изчакват търпели­во момента, когато цветните пъпки ще се разтворят, за да се качат вър­ху тях. Те изяждат плодниците и тичинките, а след това ги имитират с краката и пипалата си. Нектарниците обаче остават незасегнати и про­дължават да отделят нектар с при­влекателна миризма, която подмамва насекомите към челюстите на кръвожадните хищници.

Докато скакалците и паяците от род мизумена променят твърде бав­но своята окраска в зависимост от окраската на околната среда, при ня­кои риби това става много бързо. Такава е рибата писия. Тя има плос­ка форма и лежи на морското дъно върху лявата си страна, която не е пигментирана. Дясната й страна има цвета на дъното. Ако то е пъс­тро поради наличието на тъмни и светли дребни камъчета в придън­ния пясък, пъстра става и окраската на писиите. При това големината на петната върху тялото й се изменя в зависимост от големината на камъ­четата в пясъка. Към всичко това се прибавя и навикът на тези риби да зариват ръбовете на тялото си в пя­съка така, че контурите им изчезват напълно. По този начин те стават неотличими от околното дъно. По наше желание можем да накараме една и съща писия да става ту свет­ла, ту тъмна, ако я прехвърляме от аквариум със светло дъно в та­къв с тъмно дъно и обратно. Промяната в окраската се определя от зрителните възприятия на риба­та. Ослепена, тя не реагира. Ако заставим писията да лежи така, че главата й да бъде на светъл фон, а тялото й на тъмен, тогава цялата ри­ба ще стане светла и обратно.

Една тропическа риба, която обитава кораловите рифове край Бермудските острови, променя цве­та си далеч по-бързо от писията. В няколко последователни мига тя е в състояние да се „преоблече” в шест до осем „костюма”, съвсем различ­ни по цвят. Повечето от тези проме­ни в окраската са свързани с раз­лични състояния на нервна възбуда – встъпване в бой с други риби, глад и т. н., но някои „костюми” имат яв­но приспособителен характер. Те съв­падат с окраската на средата, в коя­то рибите попадат.

На север големи части от суша­та са покрити през цялата година или през по-голямата част от годи­ната с бяла снежна пелена. Белият цвят, който е сравнително рядък сред животинския свят на тропици­те, е нещо обикновено сред обитате­лите на севера. Много животни, кои­то обитават крайния север, имат бял цвят през цялата година. Други са бели само през зимния сезон. Бяла­та мечка, която живее по европей­ските, азиатските и американските брегове на Северното ледовито мо­ре, е бяла през цялата година. По­стоянно бели са и американският по­лярен див заек, гренландският яс­треб, полярната сова и т. н. За жи­вотните, които променят кафявата си окраска с бяла само през зимния сезон, вече стана дума във връзка със сезонния диморфизъм. Фактът, че в областите с вечен сняг се сре­щат толкова много бели животни, подчертава приспособителния ха­рактер на това явление.

Но не всички животни, които обитават крайния север, са бели. Се­верният елен например е тъмен през цялата година. Не противоречи ли това на принципа за скриващото значение на окраската? Отговорът е сравнително прост. От защитна окра­ска се нуждаят само животните, които трябва да останат скрити от погледа на своите жертви или от враговете. В противен случай тя е излишна. Такъв е случаят и със се­верния елен, който няма врагове и е тревопасно животно.

Могат да бъдат изброени още хи­ляди примери за скриваща окраска при животните, която наподобява цвета на околната среда. Но живот­ните не се възприемат от себеподоб­ните си само като цветни петна, но и като форми. Могат ли те да скрият формата си?

ЗАЩИТНИ ФОРМИ И БАГРИ

По различен начин формата на едно животно може да стане трудно забе­лежима за хищниците или за жер­твите му. Характерна особеност на формата е обемът й. Той може да бъ­де заличен с помощта на противосянка, която прави животното да из­глежда плоско. Друг важен елемент на формата са контурите й. Те мо­гат да бъдат „разчленени” с помощ­та на разчленяваща рисунка, всеки елемент от която има свои собстве­ни контури, нямащи нищо общо с контурите на самото животно.

Окраската на много животни е защитна. Тя наподобява цвета на околната среда. Зеленият цвят на много животни е свързан със зеле­ния цвят на растенията, сред които живеят. Сиво-жълтият цвят е харак­терен за много от пустинните жи­вотни, а белият – за животните на севера. А някои животни,снабдени с ефикасно средство за защита, не се нуждаят от защитна окраска. Те са обагрени в ярки цветове, които пре­дупреждават нападателя.

По форма и окраска някои жи­вотни наподобяват различни пре­дмети от околната среда, а други, без сами да притежават ефикасно средство за защита, имитират пре­дупредителната окраска на някои животни. По този начин враговете им биват измамвани.

В много случаи формите и баг­рите имат важна роля в семейните от­ношения на някои видове животни.

ЦВЕТЕН ЛИ Е СВЕТЪТ ЗА ЖИВОТНИТЕ?

Когато са облечени в червено, мно­зина минават с разтупкани сърца край стадо крави и волове. Макар и да не са бикове,но все пак, кой знае…. Ала кравите и воловете остават съ­всем спокойни и невъзмутими. На тях, както и на биковете, им е все ед­но, защото те са далтонисти, какви­то са много видове бозайници. И ако тореадорите си служат с червени мантии, то това е въпрос само на традиция.

Какво можем и какво не можем да узнаем за цветното зрение на жи­вотните?

Можем да узнаем какви са гра­ниците на видимия спектър за всеки отделен вид животно и дали са съ­щите или се различават от граници­те на видимия спектър за човека. Не сме в състояние да узнаем дали лъчите, примерно с дължина на вълна­та от 450 нанометра, които човек въз­приема като сини, предизвикват съ­щите лични възприятия и у дадено животно. Но можем да разберем да­ли в границите на своя видим спек­тър животното различава лъчите с определена дължина на вълната от лъчите с други дължини на вълните. Докажем ли го, значи сме доказали, че това животно има цветно зрение.

Съществуват различни методи, чрез които можем да потвърдим, че животните виждат цветовете. Някои от тях са твърде сложни и свързани с използването на специална апа­ратура. Те, разбира се , са по-сигур­ни и ни позволяват да проникнем по-дълбоко в механизма на цветното зрение. Но съществуват и сравни­телно прости методи. Един от тях е методът на дресирането. Той е при­лаган с успех дори за животни като насекомите.

При продължително хранене на пчели със захарен разтвор, предла­ган им всеки път върху синя под­ложка, в техния мозък се създава връзка между храната и синия цвят. След известно време те продължа­ват да идват на синята подложка,до-ри когато върху нея няма захарен разтвор. Означава ли това, че пче­лите наистина различават синия цвят? Може би те долавят само си­лата на светлината, която синята по­дложка отразява, т. е. възприемат я като подложка с определен сив отте­нък. Това може да се провери с по­мощта на плоскост от голям брой сиви квадрати с различни оттенъци от бяло до черно. Между тях поне един квадрат би трябвало да отразя­ва светлината със същата сила, как­то синята подложка, на която пче­лите са били дресирани. В серия от опити бихме могли да заместваме всеки път някой от сивите квадрати със син. При това всеки път трябва да поставяме синия квадрат на раз­лично място. Ако пчелите различа­ват само силата на светлината, но не и синия цвят, те би трябвало да смесват синия квадрат с някои от си­вите. Това обаче никога не става. Те безпогрешно посещават само синия квадрат.

Методът на сивите квадрати има редица несъвършенства. Не можем да бъдем сигурни, дали сивите квад­рати не отразяват и някои от неви­димите за човешкото око лъчи. За­това изследователите започнали да дресират пчелите на чисти спек­трални цветове – върху изкуствени цветя, които излъчват лъчи с точно определена дължина на вълната. Та­ка бил установен изненадващият факт, че пчелите виждат ултравио­летовите лъчи, които са невидими за човека. За сметка на това пък види­мият за тях слънчев спектър е скъ­сен откъм страната на дългите въ­лни. Те не виждат червените лъчи. Днес вече знаем, че окото на пчела­та различава цветовете, дори в ня­кои отношения, по-добре от човеш­кото. За него оранжевият, жълтият и зеленият цвят са близки, но добре различими. Като отделен, рязко раз­личаващ се цвят пчелите възприе­мат синьозеления. В областта на си­ните и ултравиолетовите лъчи на слънчевия спектър те различават множество отделни нюанси. И ни­що чудно. Та нали тези насекоми прекарват едва ли не целия си жи­вот сред цветята! Чудните им багри природата е предназначила именно за пчелите и за другите насекоми опрашители. Иначе те не биха дали семена. Между насекомите опраши­тели и някои цветя съществува мно­го тясна връзка, създала се в проце­са на еволюцията в течение на сто­тици милиони години.

Не е ли прибързано това заклю­чение? А червеният цвят? Нали пче­лите не го различават!

Въпросът е в това, че чисто чер­вените цветя почти липсват в наша­та природа. Те се срещат в тропици­те, където се опрашват не от насеко­ми, а от различни видове птици. А те различават добре червения цвят. По­вечето от „червените” цветя в наша­та природа са всъщност пурпурни. Пурпурният цвят представлява смес от най-дългите и най-късите лъчи, които различава човешкото око, т. е. червените и сините лъчи. Пчелите виждат сините лъчи и възприемат такива цветя като сини. Най-дълги­те и най-късите лъчи, които пчелите различават, са жълтите и ултравио­летовите. Интересно е, че смес от те­зи лъчи пчелите възприемат като отделен цвят. Това е така наречени­ят „пчелен пурпур”. Човешкото око възприема пчелния пурпур само ка­то жълт цвят.

Едно червено цвете в нашата природа е макът. Нима пчелите, ко­ито не виждат червения цвят, го въз­приемат като черен? Оказва се, че венчелистчетата на мака много сил­но отразяват ултравиолетовите лъ­чи. За пчелите макът има ултравио­летов цвят!

В края на краищата излиза, че за пчелите светът е по-различно оцве­тен, отколкото за хората. И не само за пчелите, а изобщо за насекомите. Те всички виждат добре ултравио­летовите лъчи. А светът на пчелите – това са предимно цветята. Колко интересно би било да можем да ги видим през очите на пчелата! До из­вестна степен ние можем да напра­вим това. Достатъчно е да ги фото­графираме върху плака, чувствител­на към ултравиолетовите лъчи. Оказва се, че много от цветята, кои­то за човешкото око са едноцветни, за очите на насекомите са двуцвет­ни. Такива са най-вече едноцветните жълти цветя. Периферията на тех­ните венчелистчета силно отразява ултравиолетовите лъчи и за насеко­мите тя изглежда обагрена в ярък ултравиолетов цвят. Основната част на венчелистчетата, плодника и ти-чинките изглеждат за тях по-тъмни, защото очите им са по-слабо чув­ствителни към жълтия цвят. Това им помага да намерят пътя към некта­ра, който се намира в тъмния цен­тър на блестящия ултравиолетов кръг.

Цветно зрение имат всички на­секоми, макар при повечето то да не е така съвършено, както при пчелите. Цветно зрение имат не само днев­ните, но и нощните насекоми. Всич­ки са виждали из парковете и гради­ните как едрите пеперуди свинксове, без да кацат, задържайки се във въ­здуха близо до цветовете, смучат привечер нектар от разцъфналите петунии. Установено е, че в здрача, когато човешкото око не вижда по­вече багрите, тези пеперуди добре различават жълтия цвят от синия.

Има насекоми, при които част от сложните очи имат цветно зрение, а друга част нямат. Такива са очите на някои видове водни кончета. В дол­ната си половина те имат цветно зрение, а в горната нямат. Те са хищ­ници, които ловят други насекоми във въздуха. Когато жертвата им е над тях, тя добре се различава като тъмно петно на светлия фон на не­бето. Тогава цветното зрение не е не­обходимо, защото при силно на­срещно осветление цветовете почти не се различават и от око, което има цветно зрение. Когато жертвата им е под тях, на тъмния фон на земята, водните кончета могат да я следят благодарение на цветното си зрение.

Ако се спряхме по-подробно въ­рху цветното зрение на насекомите, то е защото устройството на зри­телните им органи е толкова раз­лично от човешкото, че за читателя сигурно е трудно да си представи как те виждат света. При гръбнач­ните животни е друго. По много свои черти те се приближават до чо­века. Но колкото и да е странно, да­леч не всички гръбначни са изслед­вани по отношение на цветното зре­ние. За много бозайници се знае със сигурност, че са далтонисти. В ми­налото се е смятало, че някои нощ­ни хищни птици виждат инфрачер­вените лъчи, които ние не виждаме. Тези лъчи не са нищо друго освен топлинните лъчи, изпускани от топ­ли предмети. Считало се е, че хищни­те птици могат да виждат в тъмно­то дребните мишки благодарение на излъчваната от тях телесна топли­на. Оказало се, че това не е вярно. Все пак обаче има животни, които виждат инфрачервените лъчи. Такива са някои видове костенурки.

За рибите се знае, че различават всички цветове, които различаваме ние. Има даже данни, че видимата за тях част от слънчевия спектър е по-широка, отколкото за човека. Вече споменахме веднъж за рибата бодливка, мъжката на която става през брачния период светлозелена на гръбната си страна и светлочервена на коремната. Тази окраска пред­ставлява сигнал, с който мъжките предупреждават другите мъжки: „Аз съм тук, тази територия е моя, не се доближавайте и не закачайте съпру­гата ми!” През брачния период бодливките образуват двойки. Те оби­тават точно определена територия, на която се и размножават. Мъжкият я брани храбро от другите мъжки, които са обагрени като него. Разби­ра се, това още не е доказателство, че той различава цветовете. Но че е така,можем да се убедим с един прост опит. Ако модели от пластмаса с форма и окраска като тази на мъж­ката бодливка с брачна премяна, бъ­дат поставени в негова територия, например в аквариума, в който отглеждаме двойка бодливки, тези модели ще бъдат яростно атакувани от мъжкия. Моделите не биха могли да отделят във водата никакви ве­щества, характерни за мъжките или да наподобяват техните движения. При това не е от голямо значение и формата на моделите. Те могат да бъдат твърде различни по форма от бодливките. Определящо значение има окраската. В същото време, ако пуснем в аквариума една мъжка бод­ливка, която не е обагрена в зелено и червено, т. е. още не е навлязла в брачния период, няма да й се обърне никакво внимание. Мъжки екзем­пляр без брачна премяна още не е го­тов за съпруг и не може да бъде кон­курент.

След всичко, което казахме за способността на животните да раз­личават форми и багри не остава съ­мнение, че формите и багрите могат да служат като средство за сигнали­зиране, като средство за размяна на информация между тях.

В много случаи обаче за тях е по-полезно да избягнат това. За жер­твата е по-важно да се скрие от по­гледа на хищника, а за хищника е по-добре да остане незабелязан от жер­твата, за да може да се промъкне по-близо до нея.

ЗАЩО ВИЖДАМЕ РАЗЛИЧНИ ЦВЕТОВЕ?

Когато слънцето залезе и над земя­та се спусне мрак, постепенно из­чезват всички цветове, които през деня са радвали очите ни. Поговор­ката, че всички котки нощем са си­ви, е напълно правилна. Има следователно някаква връзка между светлината и нашето усещане за цветове. Каква е тя?

Нека потърсим помощта на фи­зиката. Тя ни учи, че слънчевата светлина е съставена от електромагнитни

вълни с различна дължина на вълната. Електромагнитните вълни, които съществуват в природата, мо­жем да разделим на три групи съоб­разно дължината на вълната им. Те­зи с дължина от два километра до 0,3 мм наричат радиовълни. Вълни­те с дължина от 0,3 мм до 10 нанометра (един нанометър е равен на ед­на милионна част от милиметъра) означават като светлинни вълни. С още по-малка дължина на вълната са рентгеновите и гама лъчите. Човеш­кото око не вижда всички светлинни вълни, а само част от тях, а именно лъчите с дължина на вълната от 790 до 390 нанометра. Лъчите с дължи­на на вълната от 0,3 мм до 790 на­нометра наричат инфрачервени, а онези от 390 нанометра до 10 нано­метра – ултравиолетови. Инфра­червените и ултравиолетовите лъчи са невидими за човешкото око. За­едно с видимите за човешкото око светлинни вълни те също влизат в състава на слънчевата светлина.

Ако прекараме сноп слънчеви лъ­чи през стъклена призма и го насо­чим върху бял лист хартия, ще ви­дим, че върху листа ще падне ивица, обагрена с всички цветове на дъга­та: виолетов, син, зелен, жълт, оран­жев и червен. Тази разноцветна иви­ца физиците наричат слънчев спек­тър или по-точно видим спектър на слънчевата светлина. Встрани от ви­олетовия участък на видимия спектър падат невидимите за човешкото око ултравиолетови лъчи, а встрани от червения участък падат невидими за

човешкото око инфрачерве­ни лъчи. В червения сектор на спек­търа падат лъчи с дължина на въ­лната от 790 до 640 нанометра, в оранжевия от 640 до 620 в жълтия от 620 до 580, в зеления от 580 до 495, в синия от 495 до 440 и във виоле­товия сектор от 440 до 390 наномет­ра. Ще рече, че бялата слънчева свет­лина не е проста, а сложна. Тя е съставена от лъчи с различна дължи­на на вълната, които за нашето око имат различен цвят. Стъклената призма пречупва различно силно вълните с различна дължина на вълната и те падат не в една точка, а подредени според дължината на вълната си една до друга в ивицата, която наричаме слънчев спектър. С други думи, слънчевият спектър се получава в резултат от разпадането на сложната слънчева светлина на съставните й части. Ако смесим отново виолетовите, сините, зелени­те, жълтите, оранжевите и червените лъчи на разложената слънчева свет­лина, отново ще се получи позна­тата ни бяла светлина.

Нашето око възприема от окол­ния свят видимите лъчи, които пре­дметите излъчват или отразяват. Различните предмети отразяват оба­че лъчи с най-различна дължина на вълната. Ако те отразяват всички лъчи на сложната бяла светлина, която пада върху тях, ние ги виждаме бели.

Ако те отразяват обаче само сините или червените лъчи, а поглъщат останалите, за нас те ще имат син или червен цвят. Разбира се, те мо­гат да отразяват и комбинации от няколко вида лъчи. Благодарение на това свойство на предметите да отразяват само определен вид лъчи или комбинация от лъчи с различна дължина на вълната, ние получава­ме възприятията за всички цветове и нюанси, които познаваме.

Нека кажем няколко думи и за така наречения черен цвят. Вече спо­менахме, че ако предметите поглъ­щат всички лъчи, които падат върху тях, те ще изглеждат черни. Ние говорим за черен цвят, но това не е ни­какъв цвят, а просто липса на свет­линно дразнене. Ако затворим очи и ги покрием плътно с ръка, така че през клепачите да не прониква свет­лина, в нашето съзнание ще се поя­ви усещане за черен цвят. Това е така, защото не виждаме нищо. Същото ще бъде, ако останем без осветление в някоя пещера. С други думи въз­приемането на така наречения че­рен цвят няма всъщност нищо общо с цветното зрение.

Но това не е всичко. Между чер­но и бяло има постепенни преходи, всички нюанси на така наречения от нас сив цвят. Ние възприемаме да­ден предмет като сив, когато той не отразява цялата, а само част от бя­лата светлина. При това преценката ни за степента на отразяването е най често субективна, защото е свърза­на с предишния ни опит. Ако в раз­лично време от деня гледаме бялата стена на стаята, намираща се срещу прозореца, за нас тя ще бъде винаги бяла, макар по обед, когато осветле­нието е силно, тя да отразява повече светлина, отколкото сутрин и при­вечер. Падне ли обаче нашият по­глед върху сив лист хартия, поста­вен на масата до прозореца, в наше­то съзнание той се схваща винаги като сив. Нека направим с него след­ния опит, с който да изключим су­бективната преценка за цвета на бя­лата стена и сивия лист: да изрежем дупка в листа така, че като го поста­вим недалеч от окото си, да вижда­ме през него стената. Ако сме близо до прозореца, ще забележим, че сте­ната, която се вижда през дупката, изглежда сива, а листът бял. Това е, защото листът, макар и сив, е близо до прозореца и отразява повече свет­лина. Стената, напротив, е по-далече. Върху нея пада по-малко светли­на и съответно по-малко се отразя­ва.

С други думи нашите очи разли­чават не само цветовете, но и опре­делена сила на светлината. При странично осветление засенчената страна на един бял цилиндър отра­зява по-малко светлина от осветена­та страна. Това, че очите ни са в съ­стояние да различават силата на светлината, ни дава възможност да възприемем осветената страна на цилиндъра като по-светла от засен­чената и по този начин да получим усещане за обемността му. Благода­рение на това свойство на очите вър­ху гладък лист хартия с помощта на светлините и сенките художникът може да създаде образи на предмети и хора, които ни изглеждат така пластични, както и техните модели.

Цветът и силата на светлината се възприемат от ретината на наше­то око. В нея има два вида зрителни клетки – пръчици и колбички. Пръ­чиците възприемат силата на свет­лината, а колбичките – цвета. През деня, когато осветлението е силно, зрението се осъществява предимно с помощта на колбичките. Щом сила­та на светлината намалее под извес­тен предел, те престават да действат. Благодарение на пръчиците ние все още продължаваме да виждаме околните предмети, без обаче да раз­личаваме техния цвят. Но има хора, които изобщо не различават цвето­вете. Това са далтонистите. Някои от тях не различават едни от други само отделни цветове, а пълните далтонисти изобщо не различават никакви цветове. Те виждат света та­къв, какъвто го виждаме ние в кино­то, когато се прожектира черно-бял филм. За хората, които имат нор­мално цветно зрение, това изглежда ужасно. Та нали безкрайното разно­образие от багри е източник на тол­кова емоции! Някои цветове са се превърнали в емоционални симво­ли. За европееца червеният цвят е символ на любовта, жълтият – на омразата, белият – на благород­ството, черният – на скръбта. А как се отнасят животните към разнооб­разието от багри в природата?

Снимката, напра­вена при косо осветление отго­ре, показва ясно три празни вдлъб­натини и други две, в които са поставени яйца. Можем да разли­чим добре едните от другите бла­годарение на раз­личното разполо­жение на светли­ните и сенките.

ВЪЗПРИЕМАТ ЛИ ЖИВОТНИТЕ ФОРМИ?

Когато едно куче ви гледа с умните си очи, имате чувството, че пред вас стои верен другар, с когото можете да размените някоя дума. Привечер то чака на прага и щом ви зърне, ра­достно се втурва да ви посрещне. Кучето може да разпознае своя гос­подар между стотици други мъже. То ще го разпознае дори ако е изо­лирано така, че нищо да не дразни неговия слух и обоняние, например ако го види през затворения прозо­рец. Това е доказателство, че то раз­личава форми.

Възприемането на форми е тяс­но свързано с остротата на зрение­то, т. е. способността на окото да до­лови като отделни две близко стоящи точки. Колкото по-голяма е остротата на зрението, толкова по-ясно и от толкова по-голямо раз­стояние животното долавя точната форма на предметите.

По отношение остротата на зре­нието птиците превъзхождат всички останали животни. Това тяхно ка­чество се е развило във връзка с по­лета. Те не биха могли да се ориен­тират, ако очите им не са в състоя­ние да долавят формата на предме­тите от високо, т. е. от далечно раз­стояние. Особено остро зрение имат хищните птици. По своята острота зрението на ястреба превъзхожда осем пъти човешкото. Това е така, защото ретината на ястреба има много повече свето чувствителни клетки на единица площ.

Във връзка с остротата на зре­нието стои и фактът, че по отноше­ние големината на тялото очите на птиците са много- по-големи от очи­те на бозайниците. Онази част от тях, която виждаме, представлява само незначителна част от цялата очна ябълка. У много птици тя е по-голяма от главния им мозък.

Това, че рибите също различа­ват форми, е установено чрез дреси­рането им. Ако на рибите се показ­ва изрязана от дърво буквата А ви­наги, когато им се хвърля храна, те започват да идват и тогава, когато тази буква им се показва, без да по­лучават храна. В същото време бук­вата Б, ако не е показвана, когато им се хвърля храна, не оказва никакво привлекателно действие. Така риби­те могат да се дресират да различават отделните букви от азбуката. То­ва, разбира се, не значи, че рибите могат да се научат да четат. За тях формата на буквата е само сигнал, който дразни определени центрове в мозъка, свързани с храненето.

Другояче стои въпросът с въз­приемането на форми при насеко­мите. Много от тях имат два раз­лични вида очи – прости и сложни. Счита се,че възприемането на форми става с помощта на сложните очи. Те се състоят от множество отделни зрителни елементи, наречени омати-ди. Всяка отделна оматида прилича на дълга и тънка фунийка и има, та­ка да се каже, собствена оптика. В сложните очи на насекомите броят на оматидите е голям. Те са разпо­ложени плътно една до друга. В сложното око на домашната муха например те са 3200, в окото на май­ския бръмбар са 5000, а в окото на водното конче достигат 28 000.

Всяка оматида дава образ с фор­мата на малко като точка петънце. Всички оматиди на сложното око едновременно дават картина, пред­ставляваща груба мозайка от отделни малки петънца. В своето по­лезрение домашната муха ще въз­приеме с двете си очи едновремен­но картина, съставена от 6400 точ­ки, майският бръмбар – от 10 000 точки, а водното конче – от 56 000 точки, като не се вземе предвид, че известна част от зрителните полета на всяко едно от очите се припокри­ват. При такава картина предметите нямат рязко очертани контури. Само предмети, които се намират близо до окото, ще могат да дразнят едновременно няколко оматиди. Малките и далече разположени предмети се възприемат от една оматида като една единствена точка, която се слива с останалите.

Зрителното поле на почти всич­ки насекоми, които имат сложни очи, е по-широко и по-високо от чо­вешкото. Както личи от казаното по-горе, насекомите са твърде късогле­ди. Остротата на зрението на медо­носната пчела е само 1/100 от тази на човека, а на някои мухи – само 1/1000.

От далеч медоносната пчела не може да разпознае отделните цветя в една ливада. Няколко цветя заедно с тревата между тях ще дразнят една единствена оматида от окото й и ще се възприемат от нея като едно един­ствено петънце. Формата на по-ед­рите цветове на растенията пчелата може да различи ясно едва от раз­стояние 1 м. Като се има предвид, че полезрението на една оматида от сложното й око сключва ъгъл от 1°, изчислено е, че окото на пчелата вижда квадрат със страна 1 см най-много от 10 см разстояние.

Макар да не виждат от далеч точ­ната форма на предметите, насеко­мите възприемат тяхното движение. Това е възможно, тъй като движе­щият се предмет дразни последова­телно съседно разположените ома­тиди.

Възприемането на движение е твърде важно не само за насекоми­те, но и за всички останали живот­ни. Та нали в природата предмети­те, които се движат, са най-често жи­ви същества. Те могат да бъдат жертви или неприятели. Възприема­нето на тяхното движение дава на животните възможност своевремен­но да реагират. Това знаят от прак­тика рибарите, които ловят вкусна пъстърва край бреговете на високо­планинските езера. Те съвсем не се нуждаят от истински насекоми за стръв на своите въдици. За това е достатъчна една изкуствена „муха”, както я наричат рибарите, макар формата й да няма нищо общо с та­зи на мухите. Като хвърлим изкуствената муха в езерото, на­празно ще чакаме да ядем риба, ако не дръпнем с макарата конеца на въдицата така, че „мухата” да се плъзга по повърхността на водата.

Рибата налита само на движещата се „муха”. Това, че тя е изкуствена, няма никакво значение.

В топлите летни дни сигурно сте наблюдавали как върху някоя муха, която кръжи спокойно във въздуха, връхлита друга. Двете продължават с бърз полет, докато най-сетне спрат на прозореца. Всички връхлитащи му­хи са мъжки. Това е един от начини­те, чрез които те търсят женските. Но това не значи, че мъжката муха разпознава женската от далеч и за­това връхлита върху нея. Тя връхли­та на всяка движеща се цел, която наподобява летяща муха. Може да връхлети и на друга мъжка муха. Какво от това, че много от опитите ще се окажат безуспешни! Опитай­те и вие – намажете с лепило черно топче с големината на муха и го вър­жете на тънък конец, за да можете да го движите във въздуха. С този своеобразен капан ще изловите мно­го мухи ,и то все мъжки.

Способността да се долавят дви­жения е от голямо значение и за бо­зайниците. Много от тях не реаги­рат срещу врага или плячката, ако те са неподвижни. Ловците най-добре знаят, че сърната трудно може да съ­зре в неподвижната фигура на чове­ка някаква опасност, стига вятърът да не духа така, че да може да го по­души.

А как стои въпросът за багрите? Дали животните различават отдел­ните цветове също така, както ги различаваме ние? Но нека преди то­ва да обясним…